Димитър Трендафилов е професор по шрифт и калиграфия. Повече от 30 години преподава в Националната художествена академия. Роден е през 1937 г. в Бургас. През 1965 г. завършва Академията в София в ателието по илюстрация на проф. Веселин Стайков. Специализира шрифт и калиграфия в Талин и Прага. Работил е като художник във в. “Народна култура” и в Българската национална телевизия, илюстрирал е множество вестници и книги. Първокласен специалист в областта на приложната графика, шрифта, класическата и дигитална калиграфия. Създал е над десет запазени шрифта. От 1987 г. досега е нарисувал над 500 листа калиграфии. Неговите пристрастия са калиграфските рисунки, библейските текстове и поезията, които интерпретира по своеобразен артистичен начин. Участвал е в много изложби у нас и в чужбина, има над 20 самостоятелни, а още толкова е организирал на свои студенти. Носител е на престижни награди.
– Проф. Трендафилов, наричат ви Бащата на българската калиграфия, Самотния самурай на калиграфското перо, а стилът ви определят като трендкласически. Всяко едно название говори за признание на вашето майсторство, а никой не се става майстор без любов. Имате ли обяснение за дългогодишната си любов към красивото изписване на буквата и пресътворяването й в картина?
– Трудно е да се обясни тази моя любов, но съм сигурен, че калиграфското писане е нещо лично, което влияе на теб, както ти на него. Това е пътят, който трябва да извървиш към самия себе си, както аз го правя. Това е работа, която изисква върховно съсредоточаване. Обикновено хората свързват понятието калиграфия с красивото изписване на буквите, но тя е вид изкуство. За хората от Изтока, от Китай, Япония, тя винаги е била изкуство. Изкуство на пропорциите и хармонията. Един от най-добрите японски калиграфи Фу Шан е казал: “Вместо да бъда мил, добър и внимателен, аз предпочитам да съм несръчен, несвързан, зъл и нелоялен, но верен на себе си. За това приех този път, за да съм верен на себе си.” От него научих, че човек първо трябва да се позовава на Бога, но когато е творец, трябва да разчита изцяло на себе си, на идеите и чувствата си.
– Все пак става дума за красивото изписване на буквата, на йероглифа. А какво бихте казали за самата буква като графичен знак? За българската буква? Да не говорим, че ние сме дали на всичките славяни четмо и писмо, но напоследък окултисти усилено говорят, че глаголицата на Светите братя Кирил и Методий е не просто азбука, съвкупност от графични знаци, които означават определени звуци, а на символи с кодирана енергийна информация за историята и развитието на България, за кармата й. Как бихте коментирали това?
– Това са глупости. Всички знаем, че ние сме дали кирилицата на славянските народи, но Светите братя Кирил и Методий са създали глаголицата, след като получили за това поръчка от княз Ростислав. Те са я изпълнили перфектно, религиозно. В глаголицата има три важни религиозни елемента – кръга, символизиращ съвършенството на света, триъгълника, който символизира светата Троица и първата буква от азбуката, която е символ на вярата. Светите братя са били много интелигентни хора за времето си, много осведомени, знаели са гръцки, познавали са еврейското писмо, ходили са до хазарите и са направили една съвършена компилация. Самата глаголицата е чиста калиграфия, тя се пише по същите принципи на калиграфията и в добрите образци се вижда ясно наклона на перото. И точно тя има значение за българите, а и за света, защото действително е уникална и е истинско откритие. Но е една архаична азбука, която не може да ни служи днес. След Втората световна война кирилицата се промени по образец на руската и се премахнаха изключително красиви графични знаци, като “е двойно”, примерно. Това беше чист политически акт, а не филологически, управляващите го направиха, за да угодят на руснаците.
– Като става дума за угаждане, преди време експерти заговориха, че е време да заменим постепенно българската азбука с латиница. Разбираемо е, че в процеса на глобализация народите уеднаквяват своето писмо, когато става дума за международни отношения. Но значи ли това, че улиците, заведенията, дори селищата трябва да бъдат с латински надписи, каквито все по-често срещаме, без задължително да има надписи на български?
– Никой не ни налага всъщност да възприемем латиницата във всекидневието си, тук, в държавата ни. Политиците се слагат, за да се харесат на когото трябва. Можете ли да си представите, че в Германия, в Русия, в Албания или пък в Турция някой може да наложи всички надписи да са на английски? Цялата европейска общност винаги е оценявала високо уникалността на нашия фолклор, на нашето изкуство, редно е всички основни надписи да са на български, а съпътстващият може да бъде на латиница, защото нашата страна все повече се посещава от латиноезични чужденци.
– Вие сте преподавател, повечето от студентите ви намират реализация не тук, а в чужбина, латиноезична предимно. Не предопределя ли това дефицита на националното достойнство?
– Хората са различни. И пътищата им също са различни. Някои мои студенти са в Париж и имат много добра работа, но в повечето случаи – нетворческа. Лошото е, че у нас нещата не са добре. Младите постъпват във фирми и се превръщат в мечтата на всеки експлоататор – висококвалифицирани и нископлатени специалисти.
– Последното, за жалост, важи още по-силно за възрастните, особено за хората пред пенсия, да не споменаваме битието на вече пенсионираните. Като човек, прехвърлил 60-те, как запазвате вътрешния си баланс, за да продължите да творите? Как бихте окуражили своите връстници?
– Нямам желание никого да окуражавам. Всеки трябва да намери своя път, своята цел и начина, по който да я постигне. Но във всички случаи е важно да имаш спокойствие, вътрешна увереност и здраве, за да правиш онова, което искаш, да осъществиш идеите си. Аз идеи имам, моля се единствено за здраве. Творецът може да живее и с много, и с малко. В цялото си свободно време правя онова, което мога и което ми носи огромно удовлетворение. Това е най-важното в живота ми. Не се съмнявам, че работата ми е помогнала да оцелея и морално, и физически. Да запазя духовната си свобода.
Автор: Надежда СТАМБОЛИЕВА
Снимки: Национална художествена академия